В. “Култура”, бр. 28, 27 юли 2008г. Тази статия е част от индивидуалното изследване на Красимира Йончева “Учебници по история – явни и скрити национални програми” в рамките на проекта “ Предизвикателства на национализмите” на Академичната лига за Югоизточна Европа /SEAL/, ръководен от доц. Александър Кьосев и финансиран от Централно-източно европейския тръст за демокрация. Учебникарските конкурси – път към монопол Изследването се съсредоточава върху анализа на нормативните документи, отнасящи се пряко до създаване на учебникарска литература, както и на учебниците по история и цивилизация за V-VІ клас, създадени по сега действащата Наредба № 5 за оценяване и одобряване на учебници и учебни помагала. Анализът стъпва върху разбирането, че нормативната база определя ЯВНАТА национална програма, а СКРИТА цел на обучението по история е стимулирането на привързаността и на уважението на децата към родната страна, миналото и бъдещето й, тоест - възпитаване на патриотизъм. Според раздел “Общи положения” на “Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка /2006-2015г./” в съзнанието на съвременните български граждани образованието “се оформи като нов национален приоритет”, чиито основни цели трябва да бъдат “предефинирани” с оглед “новите изисквания на динамичната глобална икономика и предизвикателствата на висококонкурентния пазар на труда в рамките на Европейския съюз”. Посочва се също, че според разбирането на обществото “само една образована нация може да бъде богата и просперираща нация”. Програмата определя “ че главната ценност в образователната система е детето /ученикът/” и си поставя задачата “ да формулира националните цели за развитието на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка, както и да очертае основните мерки за тяхното постигане.” Детайлният анализ на целия цитиран документ надхвърля рамките на настоящото изследване, но налага отбелязване на три основни въпроса, които предизвикват объркване при търсене логиката и практическата приложимост на въпросната стратегия. На първо място – не е ли смущаващо децата /учениците/ да бъдат обявявани за главна ценност на образователната система, не означава ли това, че тя /системата/ трябва да формира ценности у вече налична ценност? Нормално ли е национална програма за образование и възпитание да бъде формулирана, съобразявайки европейските, без преди това да открие критерии и дефинира собствено българските образователни нужди? Резултат на отговорна дългосрочна държавна ангажираност ли е тази програма, тоест съществува ли траен политически консенсус по нея при положение, че никъде в текста не са посочени държавните институции и/или личностите, участвали в изработването й? Така маркираната принципна неизбистреност на Програмата проличава и в заявеното намерение да бъде обновена законовата база в образователната система, като е приложен дълъг списък от нормативни актове, които предстои да бъдат преработени: на практика почти всички основни сега действащи . На проблема с практическата приложимост на учебниците Програмата отделя самостоятелно място в “Мерки по отношение на учебниците и учебните помагала». «Учебниците следва да бъдат по-пълно съобразени с учебното съдържание, учебните програми и възрастовите особености на учениците. Те трябва да бъдат освободени от излишен академизъм, да бъдат достъпни за ученика и да позволяват лесното разграничаване на същественото от несъщественото.... Оценяването на съответствието на учебниците с държавните образователни изисквания следва да се осъществява с широкото участие на учителите в съответната културно-образователна област». Цитираният текст води към две основни заключения: според Програмата сега действащите учебници не са достатъчно съобразени с учебното съдържание, учебните програми и възрастовите особености на учениците; в процедурата по оценяване реално не участват широк кръг учители по съответния учебен предмет. Показателен е и още един текст в същата част на Програмата: «Учебниците по един предмет за всеки клас трябва да имат утвърдена обща структура – общият брой, поредността и формулировката на отделните теми в различните учебници по един и същ предмет в един клас трябва да са еднакви. Това е важно условие, което допълнително обезпечава възможностите за хоризонтална проходимост на системата...». Тоест, препоръката лишава авторите от възможността да подберат свой вариант за реализиране на изискванията на ДОИ, като свежда Учебните програми до списък от заглавия, който по същество ги отменя. В този смисъл заявената на друго място в Програмата решеност за «осъвременяване» на «учебното съдържание, учебните планове и програми...» по същество се превръща в безмислено усилие. Законът за степента на образование общообразователния минимум и учебния план определя в член 9. основните цели на общообразователната подготовка: « 1. да съдейства за физическото и духовното развитие на ученика, за успешното му ориентиране, адаптиране и реализиране в обществото; 2. да създаде условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с чувството за българската национална идентичност, уважение към другия, съпричастност и гражданска отговорност». Законът уточнява също, че общообразователният минимум е основата на общообразователната подготовка: «Той включва задължителните знания и умения, необходими за успешната реализация на учениците в следващата степен». Специален текст определя и културно-образователните области /КОО/, в които са групирани учебните предмети, включени в общообразотелната подготовка. На основата на цитирания закон, Наредба №2 за учебното съдържание /18.05.2000г./ утвърждава държавните образователни изисквания /ДОИ/ за учебно съдържание по КОО. Наредбата прави и важно уточнение по отношение на общообразователната подготовка. Тя трябва да «включва постижимите знания, умения и отношения, които се измерват или наблюдават като резултати на учениците по учебните предмети и културно-образователните области». Както става ясно в нормативната база липсва ясна дефиниция за общооразователния минимум. Следователно практически е невъзможно той да бъде измерен. В някаква степен този проблем е засегнат в Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка, но там се набляга на въвеждането на стандартизирани тестове за вътрешно и външно оценяване, без преди това да се формулира рамката, която ще се подлага на оценяване. А сигурно доказателство, че трудност съществува е фактът, че и до днес, повече от седем години след утвърждаването на ДОИ за учебно съдържание, все още липсват такива /ДОИ/ за системата за оценяване, каквато иначе е разпоредбата на Закона за народната просвета. Недоумение буди също определението «постижими знания» в цитирания по-горе текст на Наредба № 2: излиза, че на учениците се предлагат и непостижими знания... В същото време на КОО «Обществени науки и гражданско образование» Наредбата отрежда: «...водеща роля в развитието на социалната култура на учениците и в реализиране на гражданската мисия на образованието». Конкретно на предмета история и цивилизация се пада отговорността да «... съдейства за изграждане на гражданска идентичност на човека и обществото. Знанията за миналото, историческото развитие изграждат взаимосвързаните полета на националната памет и на цивилизационното наследство. Обучението по история е съсредоточено върху разбирането на съвременния свят, в който живеят учениците. Познаването на миналото се възприема като предпоставка за осмисляне на настоящето и бъдещето. Историческата образованост създава рационалната и емоционална база за гражданска интегрираност... Посредством овладяване на историческите знания... се постига разбиране за приемственост между последователно сменящите се типове цивилизация». Държавните образователни изисквани за учебно съдържание /ДОИ за УС/ , Учебните програми по история и цивилизация /УП/, както и взаимната им съгласуваност са обект на задълбочено изследване на екип към Институт «Отворено общество» в София. Анализът установява проактивност на ДОИ и УП. Проучването не пропуска да отбележи набелязаната вече по-горе в настоящата разработка липса на ясно определение за общообразователен минимум и на ДОИ за системата на оценяване, като на тази основа заключава, че само след въвеждането им би могло да се «изработят, апробират и едва тогава въведат различните форми на външно оценяване», а в последствие да «се направи цялостна обективна оценка на функционалността и действеността» на ДОИ и УП «не само по история и цивилизация, но и по всички останали предмети». Подчертава се, също, че действащите учебни програми не са апробирани предварително. Това неминумо затруднява «дешифрирането» им в преподавателската общност, като в същото време много добри конкретни педагогически практики «се дължат не само на отличната научна компетентност, изобретателност и мотивираност на учителите, но и на пълноценно осмисляне и използване на цялостния потенциал, който учебните програми по история и цивилизация съдържат». Анализът не отминава и скандалния случай с учебната програма за VІ клас /по която са написани учебниците през 2007г./, чието съдържание на практика бе заменено от странно Приложение, наречено «Последователност и брой на темите за нови знания по история и цивилизация в VІ клас». Категоричната оценка е, че с такива действия «се поставя под въпрос цялостната концепция на модернизация на средното образование», понеже подобен списък «... не само противоречи, но и отрича основни принципи на съвременната педагогическа наука, а и влиза в противоречие с основни принципи на самите учебни програми...». Анализът установява концептуална съгласуваност и следващи от това синхронност и интегрираност в стандарти и програми в КОО «Обществени науки и гражданско образование». Направена е и препоръката задължително в бъдеще «да се ползва опитът на учителите», демонстриращ « реално осъществени междупредметни връзки и интегрален подход», и като следствие от това «да се оформят предложения за промени и да се направи съответна редакция в тази част на програмите». В добавка се посочва и принципната необходимост от предварително търсена «по-добра връзка между програмите» и намиране на пътища «за реализация на общите цели», вместо откриване на общото след «изработването на отделните концепции сами за себе си». Съвсем естествено тук се поставя и проблемът за разработване на учебни помагала, които по адекватен начин да реализират заложената съгласуваност, което на практика означава да бъдат изработени интердисциплинарно. Наредба № 5 за оценяване и одобряване на учебници и учебни помагала от 15 май 2003г. утвърждава двустепенна процедура за класиране и определя, че трябва да бъдат одобрени само три учебника. В конкурса за учебници за V клас, проведен през 2006г., по предмета история и цивилизация със свои проекти участват осем издателства. Само две от тях, обаче, обявяват имената на авторския си екип на челната корица – “Сиела” и “Булвест 2000”. Вглеждането в имената на авторите от съответните екипи показва, че в издателската стратегия могат да бъдат обособени три варианта: А/ доверие на млади академични учени и на учители – “Сиела”, “Булвест 2000”; Б/ облягане на авторитетни имена и в историческата наука, и в методиката – “Анубис”, “Просвета”, “Прозорец” /трите спечелили проекта/; В/ комбинация от варианти А и Б – “Тангра ТанНакРа”, “Даниела Убенова”. Следователно “тежката артилерия” автори, която осигурява победа в конкурса, са историци и методици със значителна популярност и влияние в учителските среди, преподаватели на последните няколко генерации учители. От една страна това обстоятелство показва опит за придържане в линията на умерения консерватизъм при одобрение на евентуален качествен учебник, но от друга, може също да се тълкува и като “робуване” на авторитети и “страх” от новото /тоест от промяна/. И двете обстоятелства очевидно са внимателно преценени от “печелившите” издателства. Останалите участници в конкурса се опитват да заложат на качественото в традицията, но и на идеите, капацитета и професионализма на младите генерации специалисти /учени и учители/. Което естествено ги поставя в условията на “риск”. Фокусирането върху избора на рубрики в уроците, които имат пряко отношение към националната и патриотична проблематика, води до интересни наблюдения. В проекта на “Тангра ТанНакРа” е предвидена постоянна /почти във всеки урок/ рубрика “Човекът в историята”, където се представят личности на владетели, аристократи, духовници, книжовници. Заедно с тях присъстват и обобщените образи на славянското семейство, хайдутина, българското семейство от времето на османското владичество. Рубриката има централно точно фиксирано място на лявата страница в урока и комбинира изображение /фреска, гравюра, печат, монета, миниатюра, картина и т.н./ с кратък текст. Посланието й е подчинено на вариантите на едно и също внушение: българското е сред най-доброто в европейското – владетелите ни са мъдри, творците боголюбиви и талантливи, народът жизнеустойчив. Проектът на “Булвест 2000” въвежда две рубрики, фиксирани върху историческия образ. Едната - “Лицата на историята” /в почти всички уроци/ - освен голяма част от посочените по –горе личности, представя и Атила, Кубер, Енравота, децата на цар Йоан Владислав, папа Инокентий ІІІ, царица Анна Мария, Григорий Цамблак, Свети Георги Нови Софийски . Ясен е стремежът да се търси многоаспектност в погледа към действащите в драмата на миналото лица, защото: характеристиката на “Бичът Божи” доказва, че той не би могъл да има нищо общо с народа на българите; с действията си Кубер подготвя македонските земи за бъдещо присъединяване към Аспарухова България; най-големият син на кан Омуртаг става жертва на преследване срещу вярата, която десетилетия по-късно канството приема за официална; потомците на цар Йоан Владислав са участници в събития, демонстриращи амбивалентността в отношенията българи-ромеи; маджарската принцеса католичка Анна Мария става ревностна православна царица; римският папа Инокентий ІІІ се оказва жизненоважен съюзник на православна България в драматичен за царството на Асеневци момент; мисията на Григорий Цамблак е олицетворение на духовното въздействие на “България след България”, а мъченичеството на Георги Софийски прославя жизнеността на българския християнски дух. Втората рубрика - “Образът на другия” представя с кратък текст франки, Великоморавия, кръстоносци, кумани, роми и Георг Кастариоти-Скендербег. Подборът отново не е случаен: могъщата империя на франките, съседи и противници на българите, бързо изчезва от картата на Европа; същата е съдбата и на неуспялата да съхрани делото на Св.Св. Кирил и Методий Великоморавия; кръстоносците са непобедими, но цар Калоян ги разгромява като ги “сваля” от конете; куманите се претопяват в българската общност, а ромите са население, което от ХІVв. се появява на Балканите, занимава се с ковачество и бакърджийство и няма държавностроителни амбиции. Прочее, оригиналната ненатрапливост /скритост/ в произвеждане на пробългарски внушения и в двете поредици, е безспорна. Рубриката “Портрет” в проекта на “Сиела” запознава с тези личности от Древността и Средновековието, които създават “аромата” на своето време. Така цар Симеон Велики е сред Константин Велики, Фридрих Барбароса, Чингиз хан, Мехмед ІІ Фатих, а Свети Йоан Рилски и Свети патриарх Евтимий са представени подобно на патриарх Фотий, папа Инокентий ІІІ, Мохамед. Първоначално изглежда необяснимо присъствието на Роксолана, любимата жена на султан Сюлейман І Великолепни, наравно с княгиня Кера Тамара. Но всъщност тази украинска /християнска/ пленница “управлява” един от най-могъщите за цялото съществуване на империята османски владетели. Тук трябва да се подчертае, че тя присъства и в рубриката “Поглед” в проекта на “Булвест 2000”, където се отделя място на султанския харем като задкулисен участник във властта. Това специалното внимание е продължение в отбелязване ролята на жените в управлението на държавата. Става ясно, че българските принцеси участват активно в държавните дела на всички балкански страни, а сестрата на цар Йоан Шишман – Кера Тамара – принудена да стане жена на султан Мурад - умира уважавана от съпруга и поданиците си, и запазила християнската си вяра. Впрочем единствено авторите на “Сиела” и “Булвест 2000” поставят акцент върху образа на жените-държавници в проектите си. В учебника на “Прозорец” на дясната страница в урока е заложена и графично специално откроена постоянната рубрика “Наследството на България”. Тя представя значими паметници на българското историческо наследство от Древността и Средновековието чрез изображение и кратък текст: архитектурни компрекси, декоративна украса, ръкописи, миниатюри, произведения на металната пластика, накити, печати, фрески, стенописи и т.н. Внушението е на практика аналогично на предходните: българското е неделима и стойностна част от европейската културна традиция, земята ни е древно и вечно огнище на цивилизации. Неслучайно в подбора е и Древна Троя. Съвременната българска историография все по-често напомня за родството на троянците и траките от полуострова, а тракийският цар Рез /Резос/, описан от Омир в Х песен на “Илиада”, е вече постоянен учебников персонаж . Повечето проекти и учебници представят също избрани откъси от писмени исторически паметници във всеки отделен урок. Става ясно, че паметници, които подчертават държавно и културно могъщество, вярност към религия и народ, народностно самочувствие и стремеж към толерантност задължително присъстват. Прегледът на използвания илюстративен материал показва стремежа на всички издателства да подкрепят визуално възможно най-богато текстовете в урока и в съпътстващите рубрики. Всички екипи включват снимки от най-новите находки, намерени при археологически разкопки. Оформя се и набор от знакови изображения, предпочетени от повечето автори: археологически комплекси, стенописи и миниатюри, стари гербове, картините на Димитър Гюдженов, най-важните паметниции, изградени от признателното потомство. Така учебниковия текст е потвърден и подсилен от визуалният разказ, който въздействащо внушава: българското е древно, стойностно, значимо, вечно. В учебниците на “Прозорец” и “Просвета” както и в проекта на “Даниела Убенова” е включена популярна напоследък карта на Европа от ХVІв., където континентът е представен като християнска владетелка с всички основни символи на властта, върху дрехата й са разположени отделните държави, а сред тях е и България. Важен акцент в конструирането на учебното съдържание е решението на повечето авторски екипи да въведат специални уроци за изясняване мястото и ролята на българската култура в общоевропейското културно творчество. Открояват се онези факти, събития и явления, които с непреходността си гарантират постоянното място на българите в семейството на европейските /цивилизованите/ народи. Част от авторските екипи отделят специални уроци, в които търсят мястото на българите сред останалите балкански и европейски народи. Проектът на “Рива” набляга на кръстопътното място на българските земи между Изтока и Запада. Авторите на “Булвест 2000” се концентрират върху приносите на българите в живота на европейското средновековно общество. Не пропускат също обстоятелството, че в Османската империя доброволното помюсюлманчване е вариант за осигураване на по-добра съдба. В концепцията на “Сиела” съизмерването с другите е решено чрез изворов анализ в уроците за упражнение и обобщение. Два са важните и впечатляващи акцента: славяните усвояват византийската култура, чрез българите, които успявят да спечелят уважението на Империята; през Средните векове на Запад “бугр” е означавало едновременно високообразован човек и най-тежка обида, заради духовното въздействие на богомилите върху схващанията на катари и албигойци. Учебникът на “Прозорец” обръща внимание на съседите едва в раздела за османското владичество като търси общото в делника на мюсюлмани, християни и евреи, различията в празничната система и съвпадението в честване на Гергьовден /Хъдерлез/ у българи и османци. В отделен урок се разглеждат търговският обмен, политическите връзки и културните влияния между българите и Европа през ХVІ-ХVІІв. с акцент върху дейността на търговците, българите-католици и Охридските архиепископи. Учебникът на “Просвета” предвижда урок “Българите в средновековна Европа”, чието резюме е: “Българите оставили трайни следи в средновековна Европа. Военните победи и дипломацията на владетелите им, творчеството на книжовниците, трудолюбието на селяни и граждани разнасяли българското име далеч извън пределите на България”. Урокът “Мозайката от общности в българските земи” представя различните етноси, живеещи в османската държава и приключва с: “Различните етнически и религиозни общности не рядко били враждебни помежду си, но от дългото им съжителство се развила силна традиция, чиито следи се откриват и днес в общата балканска култура”. Подобно на “Прозорец” и авторите на “Просвета” обособяват урок “Българите и европейският свят през ХVІ-ХVІІв.”, където изясняват причините за кризата в Османската империя и усилията на българите-католици да спечелят подкрепата на оформящите се Велики сили за българската освободителна кауза. Заключението е: “Седемнайсетият век бил век на промени. Макар и бавно, упадъкът на империята носел за българите възможности за напредък”. Понеже /по неофициални данни/ изданието на “Просвета” е безспорният фаворит в продажбите на действащите вече учебници за V клас, то цитираните резюмета, както и самите уроци, са най-често четените от петокласниците. Ето защо тук са необходими и някои специални бележки. На първо място подчертаното “трудолюбие на селяни и граждани” не е дори засегнато в съответния урок, за да бъде споменато в резюмето. На второ – трудно е дори за възрастният да осмисли как една “силна традиция”, основана на “дълго съжителство”, тоест реалност допреди малко повече от век, може да остави само “следи” в днешната общобалканска култура и ако е така, защо изобщо й отделяме внимание. Освен това никъде в урока не става ясно кои етнически групи и по какви причини са били враждебни помежду си. На трето място - не е ли парадоксално твърдението, че “упадъкът” на една държава може да се отрази положително на коя да е част от населението й? Набелязаните недоразумения маркират характеристика, симптоматична за целия учебник - той се опитва да бъде едновременно научно издържан, методически модерен, непременно кратък по обем /ще рече достъпен/, подходящо, но и обилно илюстриран. С една дума - Учебникът. И формално /на първо разгръщане/ е така. Но всъщност на учениците се налага да се борят с текстове, които по неизбежност са окастрени и редуцирани до степен, в която стават и суховати, и нелогични, а единственият изход от това положение е – пряко възпроизвеждане /тоест зубрене/. Прочее - в пълно противоречие със изискванията на стандартите и разработената на тяхна база учебна програма. Подобен подход към създаването на учебникарска литература прави лоша /макар и неявна/ шега на скритата национална програма. Съсредоточаването върху уроците от изучавания в V клас материал, които разглеждат драматичните за българското средновековно общество събития около паденето и живота под византийска налагат няколко по-основни заключения. Повечето авторски екипи подчертават продължителността на борбата за оцеляване на българската държава, както и владетелските усилия на Самуил да запази царството. Византийското владичество се разглежда като временен период на прекъсване в държавното развитие на българската общност, у която /поради жизнеността й/ споменът за независимостта никога не угасва. Екипите на “Сиела”, “Рива” и “Булвест” представят атмосферата на мултиетническата християнска Ромейска империя, където, като християни, българите живеят с призната отделна архиепископия /Охридската/ и имат уникалната възможност да влязат в контакт с множество други народи и страни. Част от авторските екипи наблягат на книжовната активност на българите под византийска власт. Проектът на “Булвест 2000” находчиво /скрито/ акцентира върху разцвета на специфична по сюжет апокрифна литература: “На особена почит... се радвали апокрифите, които припомняли свободното минало и възхвалявали управлението на българските владетели. В тях българите били представяни като богоизбрания народ и най-ревностните християни, които не само не трябва да търпят ромейската власт, а трябва да царуват над всички народи. Извънредната им популярност поддържала идеята за Българското царство по-жива от всяко едно въстание. С неговото съществуване се свързвали всички спомени за отминалата епоха, а с неговото възстановяване - всички надежди за бъдещето”. Спечелилите авторски екипи наблягат на негативните последици от византийското владичество. Отделно от всички останали, авторите на “Тангра ТанНакРа” само регистрират, но не отделят внимание на живота под византийска власт в специален урок и скритото внушение е: това е несъществен период от миналото ни. Проблематиката около османското нашествие и живота на българите под властта на султана са другата болезнена и /в допълнение/ деликатна тема в учебниците за V клас. Всички авторски екипи са единодушни, че продължителната съпротива е свързана с много насилие, кръвопролитие и разорение, а включването на балканските народи в мюсюлманската империя изиграва задържаща роля в тяхното културно развитие и ги обрича на изоставане от останалите европейски народи. Обща е също позицията, че в условията на бездържавност, вярата, книжнината, семейството, общината и традициите са главните опори на подвластните, а преживените изпитания доказват същестуването на българската народностна общност. Специално внимание се отделя на дейността на българите-католици, Петър Богдан Бакшев и Петър Парчевич, в ангажиране на Европа с освободителната кауза на българите. Изяснява се неравностойното положение на немюсюлманите в империята и се представят опитите за въоръжена борба срещу завоевателите. Повечето екипи обръщат внимание на факта, че освен насилствено, българите са се помюсюлманчвали и доброволно, за да потърсят облекчаване на живота си. Широко застъпен от всички автори е въпросът за съжителството и всекидневните контакти на различните народности в османската империя. Проектът на “Булвест 2000” пресъздава най-интересно и пълнокръвно живота в балканските провинции на империята в урока “Българите и другите народи на Балканите”: християнските съседи, мюсюлманите, ромите /циганите/, евреите, арменците са представени с най-добрите си черти в авторовия текст и подкрепени с извори. В урока “Градски живот” екипът на “Рива” разглежда мястото на всеки един от етносите в икономиката на балканските градове. Екипът на “Тангра ТанНакРа” изброява етносите, които се заселват в българските земи след нашествието и обобщава: “Въпреки различието в езиците, културите и религиите, българите поддържат добри отношения с тези народи”. Авторите на “Сиела” изясняват системата на милетите в османската държава. Така обосновават принципната незаинтересованост на официалната власт от народностната характеристика на подвластните, но едновременно с това и естествеността на съжителството на множество етноси в държавата: “Въпреки, че отделните милети и общини са донякъде изолирани, контактите между тях в ежедневието /особено в градовете/ са неизбежни. Именно тези контакти – по улиците, на пазара, по дюкяните и занаятчийските работилници, дават възможност за взаимно опознаване и влияния. За хората, родени един-два века след завоеванието, съжителството на християни и мюсюлмани, на различни народи в една държава е нещо естествено. Така постепенно с ежедневните контакти те усвояват по нещо едни от други, създават се условия за взаимно влияние и съвместен живот в рамките на държавата”. Направеният анализ открива нюансите в подхода на авторските екипи към конструиране на Националния разказ. Авторите на “Сиела” и “Булвест 2000” залагат на модерното в съвременния академизъм – научно прецизно, оригинално поднесено и позволяващо многоаспектно тълкуване четиво, превръщащо учениците в изследователи. Националните внушения тук са завоалирани /скрити/ в предизвикателството на съизмерването. Проектът на “Тангра ТанНакРа” комбинират модерна методика и забележителна достъпност /олекотеност/ на стила с отстояване на “твърд”, /съзнателно неприкриван/ национализъм, реакция най-вероятно на съвсем явното абдикиране на днешните държавници от основните им функции. Проектът на “Даниела Убенова” прави опит да избяга от претрупаността на текст и съпътстваща информация, като разработва по-малко на брой, но смислово завършени теми, и предразполага учителя към самостоятелност и вариативност в поднасяне на материала. В значителна степен този тип Разказ е търсен и от екипа на “Рива”. Учебникът на “Анубис” залага на добре познатото старо: отдавна лансирани научни концепции, многословност и тромавост, липса на модерни методически решения. Учебниците на “Просвета” /“Прозорец”/ предлагат варианта – да има от всичко: кратки, но преливащи от информация текстове, които позволяват единствено възпроизвеждане и категорично усложняват обучението, огромен брой уроци с императивно предназначение /за нови знания, за упражнение, за обобщение/, обилие от извори и от илюстрации с прилежащи задачи. Според избора на учителите – това е модерната алтернатива в преподаването на история. А липсата на предварителна апробация на всички проекти, прави невъзможна преценката, коя от представените алтернативи е всъщност най-работеща в училище. Оформя се и една хипотеза: предпочетени са не алтернативни концепции, а издателства - “Просвета” /”Прозорец”/ и “Анубис-Булвест 2000” с техните авторски екипи. В подкрепа на това твърдение се явява обстоятелството, че в трите номинирани екипа участват най-авторитетните специалисти по методика в страната. От гледна точка на националната проблематика тази констатация навежда на заключението, че съвременният български преподавател по история се уповава повече на авторитетите, отколкото на реализираните от тях творби и в този смисъл алтернативността в подхода към поднасяне на историческото знание не е от първостепенно значение за него. Анализът провокира и друго важно заключение – основен проблем на съвременните български учебници е недостатъчната достъпност, изразяваща се преди всичко в информационна претрупаност при структуриране на материала. В следствие – интересът към историята като учебен предмет е нисък, а конкуренцията на Интернет, филмовата продукция, специализираните научно-популярни телевиционни канали и обилната справочна литература е все по-голяма и, уви, основателна. Така се набелязва явна опасност: младите хора да потънат във все по-нескрита апатия. Направените констатации налагат принципна и спешна промяна в нормативните документи в областта на образованието, респективно в организирането и провеждането на конкурсите за учебници и учебни помагала. Защото, формално демократична, понеже регламентира участие на учителите в избора на три учебника по предмет, сега съществуващата процедура по одобрение реално узаконява изключителното право на МОН да налага решения чрез регионалните си инспекторати. А тези решения са в полза все на един и същи фаворит – «Просвета», който винаги успява да наложи два свои проекта. В резултат на това, повечето издателства вече не желаят да трошат пари, за да правят фон на симулирани състезания с предрешени победители. Неслучайно участници в конкурса за учебници за VІІ клас по История и цивилизация тази година са само «Просвета» /»Азбуки Просвета»/ и «Анубис-Булвест 2000». Наложително е също в най-кратък срок да се изработят стандарти за системата за оценяване на знанията и уменията. Учебните програми трябва да бъдат преработени от интердисциплинарни колективи с участие на действащи учители, които да постигнат олекотяване чрез оптимализиране на учебния материал с оглед възможностите за реализиране на междупредметни връзки. МОН да се откаже от фактическата отмяна на програмите чрез списък от заглавия на теми за нови знания. В същото време, чрез усилията на специалисти по педагогика и детска психология, да се уточнят качествата и параметрите на добрия урочен текст, с които в бъдеще да се съобразяват всички кадидат-автори: ясно е, че нито обемните изложения, нито енциклопедичните справки вършат работа. Необходим е текст, чиято скрита задача е явно да печели сърцето. Май, 2008 Красимира Йончева РИЛА И КОЧАНИ - ТУРИЗЪМ БЕЗ ГРАНИЦИ Преди повече от сто години Иван Вазов прави своето първо и дълго подготвяно пътешествие в Рила планина. Впечатленията си споделя в обширен пътепис, чиито живописни словесни картини поколенията помнят и преповтарят. За долината на Рилска река и за ширналото се по бреговете й тогавашно село, а днес град Рила, Патриархът казва, че са Врата към Великата Рилска пустиня. За разполагащия с ограничено време и затова забързан съвременен турист, вероятно усещането на Вазов е правдоподобно. Устремен към обителта на Свети Йоан Рилски, той прелетява с автомобила или с автобуса през градчето и следващото село Пастра без дори да се огледа. Но така пропуска да почувства, че те не са просто точки по Пътя, а хилядолетен жив Страж-поклонник... Внимателният пътешественик осъзнава властното присъствие на Планината още в момента, когато се отклонява от главното трасе София- Солун - Атина и го посреща белокаменното изваяние на Свети Йоан. Оттук, в шпалира на стройни дървета той приближава могъщата твърд и сетивата му сякаш се прочистват и съсредоточават, за да поемат най-пълно величественото природно творение. А като встъпи в главната улица на селището, наред с чувството, че преминава през романтично италианско градче, завладява го и увереността, че трябва да спре на площада и да се разходи, защото непременно ще види и чуе нещо интересно... Град Рила е център на община от около 4000 души в Кюстендилска област, където влизат още селата Смочево, Падала, Пастра, както и Рилският манастир. Това, че населението от векове се занимава с производство на вино и ракия личи по огромните асми във всички дворове, а че по традиция отглежда добитък – по пресните следи, оставени от животните по улиците, които, странно, окото не приема за боклук. Нанизите червени чушки се явяват задължителен елемент от външната декорация на терасите и доказват наличие на домашно граднираство, а пъстрите цветни лехи посочват роднинство с “малата градинка” на Славейковата Гергана. Тишината, която “звучи” от дворове и чардаци пленява с покана за усамотение. Но пасторалността, макар и привлекателна, свършва дотук. Когато се вгледа наоколо, туристът, без да ще, е обхванат от притеснението, че някак не се е облякъл подходящо, слагайки маратонки, тениска и дънки. Дамите по улиците, в магазина, в сладкарницата са с елегантни дрехи и обувки на токчета. В свободното си време и по-млади, и по-възрастни посещават обновения парк, а в часа за следобедно кафе централните заведения се препълват от официално пременени хора. “На кочеринци – имото, а на рилци – живото” е със самочувствие поднесеният местен израз, който обяснява отчасти тази градска изисканост. Но, оказва се, има и друго, по-важно: рилчани не понасят монотонността на еднообразното всекидневие, обичат движението, промяната, израстването - най-важните условия за модерен градски живот. И не е случайно, че най-представителните сгради в града са на читалище “Христо Ботев”, училище “Аверкий Попстоянов” и черквата “Свети Никола”, че тук е открита Образователно-научна база за културно-исторически, религиозен и екологичен туризъм “Свети Иван Рилски” към колежа по туризъм в Благоевград, че културната програма на общината впечатлява с неочаквана наситеност, че в Културно-информационния център всеки може да получи изчерпателна информация и на английски. За тукашните хора, да са духовно активни означава, с достойнство да пазят спомена за всебългарския небесен покровител Свети Йоан Рилски и така, от поколение в поколение, да сътворяват пред него своя земен, човешки поклон. Възкресяването, пресъздаването и опазването на живата старина – традиционни обреди, музика, танци – е дело с първоспенна важност в община Рила. Обичаите, типични за Йордановден, Бабинден, Трифон Зарезан, Лазарица, Великден, Гергьовден, Коледа всяка година ритуално сливат смирението, надеждите и вдъхновението на млади и стари. А съборите в деня на Свети Дух и на Илинден /20.07./ продължават отколешното правило да се почитат Небесните застъпници чрез слово, танц и песен, и като се съберат всички местни родве на курбанна трапеза. И понеже не може традиция без иновация, строгият ред на ритуала е разчупван от съвременни забавления и самодейни конкурси, в които дори най-малките се включват с жар. Така “Рила пее и танцува” отново и отново. Пак по стародавна традиция рилчани възпитават децата си в култ към знанието и красотата. Затова провеждат състезания и викторини в чест на национални празници и герои, и организират базари на книги, където най-интересните творби се обсъждат специално. Затова година след година обучават малчуганите сръчно да увиват мартеници, да пъстрят великденски яйца и да месят обредни погачи. Затова им поръчват, в рисунки на асфалт, да повторят незабравимите мигове на своето детство. И несъмнено затова, когато пораснат, децата няма да пропускат родовите седенки, ще изпитват нужда да пеят в самодейната група за автентичен фолклор или в състава за стари градски песни, ще печелят награди от фестивали и достойно ще доживеят Великденската среща на 80-годишните... Както правят сега бабите и дядовците. Хората в Рила никога не са си позволявали да пренебрегват прастарата истина, че добрият живот е природосъобразният, по модерному казано – екологичният. Затова екотуризмът, заедно с историческият, са сред приоритетите на общината. Създадени и снабдени със съответната маркировка са множество маршрути, свързващи прекрасни местности, причудливи върхове и тайнствени езера. По проекта “Красива България” са подготвени и поставени указателни табели на български и английски при всички културни паметници от национално и местно значение. Отново усилията са насочени най-вече към интегриране от ранна възраст на децата в обществото на природолюбителите и ценителите на българското, като част от световното, културно наследство. Със съдействието на специалисти от Природен парк “Рилски манастир” и с финансиране по програма “Фар” на ЕС е създадена Пътека на Младия природолюбител. Разходката по нея дава оригинална възможност за едновременно докосване до омайната красота на планината и опознаване на растителния, птичия и животинския й свят със съответставищите им правила на живот. Пак с пари на ЕС е оформена и Екопътека “Кръста”, чиито лесно преодолим маршрут дарява уникална среща със спиращи дъха типично рилски гледки и наслада от винаги свежия коктейл аромати на дървета, треви и билки. Него обонянието е винаги ненаситно да улавя. Над всичко, обаче, минаването по “Кръста” е поклонение в Светите места, които предците завещават преди хилядолетия, а след тях, с чудоносно присъствие, Свети Йоан освещава. Безспорно най-атрактивното културно събитие, съчетание на традиция и ритуално свещенодействие с празнично буйство чрез пийване и хапване, обилно поръсени със зевзеклък, е Кратун месец. Организаторите от едноименното сдружение твърдят, че той трябва да продължи 99 дни в опитване с кратунки на младото вино и да приключи на Трифон Зарезан /1(14).02./ с класация на три най-качествени червени и бели вина. Така, постоянно и строго контролирано, винопроизводството запазва непроменимо перфектно ниво. С членски състав само от мъже, Кратунци се явяват наследници на древните мъжки мистериално обвързани общества, които управляват тракийските царства. Неслучайно обичаят на Трифон Зарезан включва избиране на цар, длъжен да напои и нахрани цялата дружина след зарязването на лозята. Като привличат за партньори в празника всички местни дружества, състави и организации, и канят гости от съседни общини, тези неостаряващи “активисти” възпроизвеждат година след година карнавалните тържества, с които в цяла Европа изпращат зимата и канят възкресяващата живота пролет. И ако заинтригуваният турист реши да отдели време, за да участва в официалното Зарезанско приключване на Кратун месец, ще има уникалната възможност да чуе, а може би и да произнесе: “Аз, кроячът на лозите и редовен копач на лозята, тържествено се заклевам да не влизам сам повече в лозето да копая, а да предоставям това удоволствие на милата ми половинка – жена ми, защото е много срамно сам мъж в лозе и жена в кръчма. Заклевам се да пия и дела на жена си, за да я предпазя от тази тегоба. Заклевам се пред Трифон Зарезан никога да не пия вода и мастило, а вино и ракия, понякога и по-силни питиета, та макар и ментета. Ако престъпя клетвата си, нека: Да не узрява гроздето ми! Да ми се разсъхнат бъчвите! Да ми се вкисва виното! Боговете да ме оставят без вино на трапезата! Заклех се!” Участието във викторината върху историята на общината и винарските й традиции гарантира на всеки знаещ подарък от типа на спиртомер, захаромер, кроячна ножица и други свръхполезни прибори, или пък награда под формата на прочутите колбаси, местно производство. Дори и най-пасивните могат да опитат късмета си в томболата, да дегустират божественото питие и да чуят благословията на Свети Трифон: “Да са здрави гроздовете! Да е берекетлия годината! Да прелива вино през праговете!” Както става ясно, рилчани са гостоприемни към всички, които са готови да работят здраво, да пазят стародавните обичаи , но и да приемат модерното с радост, и да се веселят с удоволствие. Това, може би, е главната причина за избраното партньорство и бъдещо активно сътрудничество в областта на културно-историческия туризъм с град Кочани от Македония. И двете селища се намират на около 60 километра от българо-македонската граница и съответно на около стотина километра от столиците София и Скопие. Осоговската планина присъства в пиродния пейзаж на Кочани, подобно на Рила в едноименната община. Кочанска река пази същата пенлива бистрота и дава свежа прохлада като река Рилска. Рилчани съвсем основателно се гордеят с лозарство и винопроизводство, а кочанци се славят с традиционно проспериращото оризопроизводство, което днес е подпомагано от 280-километрова поливна мрежа. Разнообразната флора и фауна на Великата Рилска пустиня среща достоен съперник в Осоговската шир, която, оказва се, е не по-малко привлекателна за ценителите на природна красота, за пристрастните към зоологична и ботаническа образованост, за опитните ловджии и риболовци. В годините след Втората Световна война Кочани увеличава населението си почти четири пъти. В града е изградена модерна инфраструктура, сградният фонд е постоянно обновяван според принципите на съвременното строителство и архитектурната естетика, а грижливото поддържане на обществената чистота и на многобройните паркови пространства нарежда селището сред първенците по благоустрояване в републиката. Затова разходката по градските улици е приятно преживяване, а отбиването в някое от многобройните ресторантчета и бистра е неподправено удоволствие - предлага меню от питиета и местни гозби с качеството на деликатеси и по вкуса на всеки ценител. Истинска наслада доставя и изкачването до Монумента на свободата, издигнат на естествен хълм в града: погледът се радва на живописната околност, приютила селището, а сърцето съпреживява емоцията на художника Глигор Чемерски, който е избирал мозаечна композиция, за да нареди Пътя към Независимостта... Модерният градски бит е съчетан с осигуряване на възможности за първокласна почивка в близката околност. Само на 20 км., в полите на Осогово, е разположен курортът Пониква, който предлага удобна хотелска база, възможности за зимен и летен туризъм, за активно практикуване на различни спортове: ски, плуване, баскетбол, волейбол, хандбал... За ценителите на горската романтика съществува изобилие от варианти за усамотяване в дебрите на буковия лес, за събиране на билки, на диви малини, къпини и ягоди. Ловният резерват в съседство гарантира среща с представители на ценени в цял свят дивечови видове – благороден елен, лопатар, сърна, муфлон, глиган. Язовирът Гратче е изграден по течението на Кочанска река на 6 километра северно от града. Той дарява прекрасна възможност за почивка, съчетаваща очарованието на планината и на водната шир, а перфектното обслужване в хотелската база и ресторанта прави тукашната оферта за отмора постоянно примамлива. В съседните на Кочани села Баня и Горен Подлог са каптирани минерални извори с вода, подходяща за лечение на стомашно-чревния тракт, жлъчните пътища, черния дроб, ставите и кожата. Използват я също за напояване на оранжерийни насаждения, като в бъдеще проектират и да я бутилират. И кочанци споделят убеждението на рилчани, че развитието на модерен туризъм е възможно единствено чрез атрактивното представяне едновременно на природни и културно-исторически забележителности, а за първостепенна задача в тази посока определят спечелването на децата и младите за каузата. Ето защо в града се полагат системни усилия за изучаване и съхраняване на разнообразните форми на фолклора, археологическите паметници и всички налични културни ценности. Дните на ориза, традиционно отбелязвани през окомври, са международен празник на музиката, песните, обичаите, носиите и кулинарното изкуство, запазени през вековете. Съпътстващата програма осъвременява празничното настроение като предлага срещи с поезията и класическата музика, предвижда разнообразни художествени изложби и обещава детайлно запознаване с технологията на оризопроизводството. Провеждат се и спортни състезания за любителите на велосипедизма и борбата. А художественият пленер за млади таланти е най-важният акцент на форума и предстои да стане международен. Тридесетгодишна е вече традицията на Драматичния аматьорски фестивал /ДАФ/, провеждан през юни. Той е единственият в цялата република, посветен на творческите усилия на най-реномираните самодейните състави. Задължително програмата му включва и представления за деца, а от 2005г. става международен. Културният календар на общината предвижда още мартенска музикална сцена, априлски дни на ромската култура, майски пазар на сръчностите, последван от фестивал на поезията, септемврийски художествен пленер и октомврийски панаир. А през юни ежегодно се отбелязва Денят на културата на Република Македония. Дори беглото сравнение между културните програми на Рила и Кочани недвусмислено показва, че двамата партньори са съмишленици във визията си за трансгранично сътрудничество: укрепване на културните връзки чрез изучаване и опазване на живата старина, археологическите паметници, природните забележителности. Така инвестирането в разнообразните форми на туризма се явява далновидна инвестиция в общоевропейското бъдеще понеже стъпва върху съвместното балканско и европейско минало на двете страни. В началото, със сигурност още през І хил.пр.Хр., териториите и на двете общини са населявани от траките, народът, който обитава източната част на Балканския полуостров заедно с крайбрежието на Мала Азия и, според Херодот, е втори по многобройност след индийския. Археологическите обекти “Текишинските лозя” и “Касарнски круг” в района на Кочани, както и разкопките на античното селище край град Рила потвърждават наличието на активен живот в епохата на Древността. Тракийското име на Осогово не е уточнено, а Рила планина най-вероятно е назовавана Роула, ще рече многоводна. Висока, снежна, непроходима и загадъчна тя още тогава става обект на религиозно преклонение понеже по най-красноречив начин представя образа на Свещената планина – Великата твърд, Прамайката, Стълбата, по която Човекът се възкачва към Небето. За траките това е едно от проявленията на Великата Богиня-майка, чиито син е Слънцето, а от свещения им брак се ражда земният цар. Понеже е едновременно и владетел, и Бог, и Жрец царят е непобедим воин и ловец, прорицател, великолепен музикант и певец. Древните елини биха го определили като Аполон и Дионис едновременно. В представите на траките той обикновено е бял небесен конник, който кръстосва световете, подобно на смелия юнак от приказките, като дарява на всички своята човеколюбива защита. Много често се явява в образа и на царствени птици и животни – орел, бик, кон, елен, вълк...В християнската епоха ролята му е “иззета” най-често от Свети Георги – патронът на земеделците, овчарите, войниците. А с усещането за Великата Богиня майка се преплитат образите на Света Богородица, Света Петка, Света Неделя... В замяна на небесното покровителство хората жертвопринасят от най-ценния приплод, от най-качествения урожай и възлияват уханно гъсто вино. В Античността траките са всепризнати майстори и доставчици на свещената течност, а съвременните исторически изследвания недвусмислено показват, че истинският образ на Дионис е тракийският – могъщ хтоничен бог, господар на възкръсващата чрез смъртта природа. Затова едва ли е случайно, че първото известно име на селището Рила е Спортела, което в превод от латински означава кошница за носене на храна. Понеже в по-широк смисъл може да се тълкува и като съд за поднасяне на дарове към боговете, съществува предположение, че е избрано, за да напомня символично за преклонението на местните хора към Свещената планина. Впрочем, всички места в околността, възприемани като свети и почетени с построяване на църкви или параклиси, наследяват оброчища от тракийско време, съхранени по-късно от славяни и българи. Впечатляват патроните на храмовете – Света Петка, Света Неделя, Света Варвара, Свети Георги, Свети Илия – ясен отглас от култа към Великата Богиня-майка и нейния Син. Показателно сходни са и природните дадености на тези знакови места: те обезателно съчетават скала /камък/ с вода /извор, водопад, аязмо/, за които се вярва, че имат лечебни качества. Имената на метосите Орлино и Пчелина също не са случайни. Известно е, че орелът е царствена /слънчева/ птица и като гнезди в скалите, символично ги “опложда”, ще рече “случва се” свещеният брак на Великата богиня и Слънцето. А за пчелата се знае, че е друг образ на Великата богиня-майка – сътворителка. Така скалните ниши и пещерите са безбройните варианти на утробата на Богинята, където всичко се зачева, тъй както пчелата сътворява слънчевия елексир, който храни и лекува. Отглас от прастарите вярвания на траките, възприети по-сетне от славяни и българи, съществуват и в района на Кочани. За т.нар. Радкова скала, истинско предизвикателство днес за катерачи и делтапланеристи, съществува легендата,че в каменните й пазви са гнездили орли, живеели са пчели и се пазаят несметни богатства. Радко, който обожавал меда, често се качвал в пещерите, за да яде от питите и всички му подвиквали “Яж, яж, Радко, докато ти е сладко!” Той обаче толкова прекалявал, че един ден му прилошало и паднал от скалата, а тя била наречена на негово име. Друго предание разказва, че в близкото до града село Ястребник някога живял овчар, който опитомил вълк за пазач на стадото и той му служил дълги години. Когато една сутрин го открил да лежи пред вратата с окървавена муцуна, овчарят тутакси решил, че си е върнал дивия нрав и е изял някоя овца. Веднага го убил. Малко по-късно установил, че всичкият добитък е непокътнат, а зад плета на къшлата лежат два вълка с прегризани гърла... Много скоро самият той умрял от мъка по верния си приятел... Внимателният слушател ще почувства, че поуката и в двете легенди на съвременен език бихме определили като екологично насочена: редно е човекът да живее в разбирателство с природата, в противен случай наказанието не закъснява. В този смисъл още Вазов отбелязва, че Рила е планината, за която почти не са запазени народни песни. Той обаче успява да открие записана една, където Рилската гора упреква юнаците, че кършат елхите й, за да правят вретена за момите. “... Ако да се бяха наговорили всички наши планини да се оплачат в един глас, какъв гръмовен ревот щеше да се дигне до небесата”- възкликва писателят. Сто години по-късно чест прави и на кочанци, и на рилчани, че поставят акцент върху проектите, свързани с екологията и екологичното възпитание на децата. В първите векове от епохата на средните векове /V-Хв./ регионът на Рила и Кочани попада най-напред в територията на Източната Римска империя /Византия/, а сетне в границите на Първото българско царство. Преживява епохата на Златния век по времето на цар Симеон Велики и е пряко свързан със сложните духовни трансформации в българското общество, които довеждат до разпространение на отшелничеството. А Свети Йоан Рилски /876-946г./ е фигурата, която оказва най-мощно въздействие върху културно-историческото развитие на целия край, непресекващо, но напротив, нарастващо в по-късни времена. Детайлният анализ на запазените официални и разпространяващите се и до днес устно варианти на народното житие на Светеца установява, че в представите на местните хора той е личността, която с идването си, облагородява живота на всички. Пътят му към глъбините на Рилската пустиня белязва завинаги съдбата на места и хора. По особено въздействащ начин представя това Румен Тренев, потомък на прочут род от град Рила и автор на книгата “Под небето на светеца”, посветена на историята на селището. Като разказва подробно легендата за Баба Рада, която радушно приела и подслонила младия инок в къщата си, той влага в устатата на Свети Йоан думите: “Сполай на Бога, благодаря и на теб, бабо Радо, спах добре и сънувах, че се намирам сред море от хора, все приятели... За всичко човешко, което сторихте, ви благославям: да живеете в мир и здраве до дълбоки старини. Ти, бабо Радо, да станеш прочута лечителка, а чешмата, това старославянско оброчище да се нарича с твойто име, водата й никога да не пресъхва и да е целебна...” Подобно на това, възрастните хора от Доброво, недалеч от родното му Скрино и сега разказват с гордост, че заради човеколюбивото им отношение към него, Свети Йоан кръстил селото им с това име. Съществуват варианти и на легендата за скалата, наречена Кръста, в непосредствена близост до град Рила. Според нея, Светецът литнал до върха й, подобно птичка, подгонен от селяни, които го мислели за дявол. Объркването им идвало от приказките на техен съселянин, който открил пещерата-жилище на Свети Йоан, ял от хляба му, а сетне се опитал да открадне комат, като го скрил в джоба си. Но се оказало, че не може да стане от камъка, на който седял. Тогава Светецът благо му казал: “Поотърси се от трохите, дето са полепнали по дрехата ти...” Засраменият крадец се върнал в къщи и, за да отмъсти на непознатия белобрад старец, насъскал съселяните си срещу него. Бог помогнал на Свети Йоан да литне и с негова помощ той забил огромен кръст на върха на скалата. И днес Кръстът е на същото място. Както става ясно духовната мисия на Рилският чудотворец не се изчерпва с усилията му да възвиси собствената си душа, за да получи спасение. Най-напред приживе, но и след физическата си смърт той е най-висок морален пример и в този смисъл превръща в последователи всички, които по някакъв начин са се докоснали до светостта му. И ако е вярна хипотезата, че е син на Симеон Велики и брат на Свети цар Петър, то може да се предположи, че идването му в Рила е предварително обмислян план за постигане по-дълбоко проникване на християнската вяра сред местното население. Във всеки случай, факт е, че манастирът, който учениците му създават, като се ръководят от неговия Завет, столетия вече е сред духовните стожери в България и на Балканския полуостров. А обители на последователите му - Прохор Пшински, Гавраил Лесновски и Йоаким Осоговски - възникват на територията на съвременната Република Македония, недалеч от град Кочани. Изследователите предполагат, че първите сподвижници на Свети Йоан са хора от съвсем близката околност, повярвали в изключителните му качества и пленени от праведния му живот. Така съдбата на селищата, разположени около създаващата се монашеска общност, завинаги се преплита с нея. Въпреки, че данните за ранните столетия от съществуването на манастира са твърде оскъдни, е ясно, че освен в място за духовна подкрепа, той се превръща и в книжовно средище. Няма съмнение също, че и преди, но особено след смъртта на Светеца /946г./, обителта е получавала внимание и съдействие от централната власт. Цитираната в житията среща между цар Петър и Свети Йоан най-вероятно е реално историческо събитие, впечатлило дълбоко местните хора. И едва ли е случайно, че до днес в околностите на манастира се намира връх, наречен Царев. Пак с дълбоко уважение може да се обясни обстоятелството, че веднага след възстановяване на царството, в края на ХІІ в., Асеневци пренасят мощите на Свети Йоан в специално изградена черква в Царевград Търнов и най-вероятно редовно щедро обдаряват обителта. Затова в златопечатната Дарствена грамота на цар Йоан Шишман от 1378г., щастливо съхранена в библиотеката на манастира, се казва, че с дарението си владетелят продължава традицията на славните си предшественици. От документа става ясно, че всички селища в околността, ще рече цялата днешна община Рила, са манастирска собственост. Важна роля в съдбата на Рилската обител изиграва протосеваст Хрельо Драговол, който по стечение на обстоятелствата за кратко владее тамошните земи. В несигурните времена на държавна разпокъсаност, предшестващи падането на полуострова под османска власт, той полага усилия да обнови манастира, построява през 1342-1343г. нова църква, която функционирала чак до 1833г., а през 1334-1335г. издига отбранителна кула, запазена и днес. Великолепните стенописи в параклиса на последния й етаж са рядък и ценен паметник на православната живопис от ХІVв. , а щастливо оцелелите дърворезбена врата и владишки трон от тогавашния храм са шедьоври на средновековното изкуство. Въпреки, че първите османски султани запазват привилегиите му, в средата на ХVв. манастирът е ограбен и разрушен. Усърдието, проявено от българите и от цялото православно християнско общество на Балканите за възстановяването му, е красноречиво доказателство за неговото първостепенно значение в духовния живот на подвластните. Обновяването почва под ръководството на тримата братя от Велбъжд /Кюстендил/ Йоасаф, Давид и Теофан. Със застъпничество пред султан Мехмед ІІ Завоевател /1451-1481г./ на вдовицата на Мурад ІІ, сръбската княгиня Мария, е издействано също връщане на мощите на Светеца. Събитието става през 1469г. и е разказано по талантливо живописен начин от последователя на Патриарх Евтимий, Владислав Граматик. Дългогодишният изследовател на делото на Свети Йоан – акад. Иван Дуйчев, вдъхновено и най-прецизно обобщава ролата на манастира в периода ХVІ- ХІХв. в книгата си “Рилският светец”: “... Обителта се превърнала в огнище на българската образованост, което спомагало за културното опазване на българския народ – а това било основата за народностното му опазване и, по-късно – за политическото му възкресение. Обителта сляла своя живот с живота на цялата народност, при пълна взаимност.” В периода ХV-ХІХв. тук работят едни от най-образованите и талантливи български книжовници, а сред тях Владислав Граматик, Йосиф Брадати, Неофит Рилски. Тук действа килийно училище, чиито възпитаници са бъдещи всеотдайни духовници и учители по цялата българска земя. Тук през 1686г. намират убежище водачите на Второто Търновско въстание. Тук често идват апостолът Васил Левски и войводата Ильо Марков. Тук постоянно прииждат поклонници и щедро даряват мястото, където получават утеха, слушат проповед на български език и усещат съхранен спомена за свободното минало. Чрез своите таксидиоти манастирът поддържа връзка с Атон, Русия и всички други православни средища. Сигурно доказателство за мащабите на тази многопосочна дейност е фактът, че днес безценно негово притежание са 250 ръкописни книги, 9000 старопечатни издания, богата колекция от икони, дърворезба, църковна утвар, богослужебно облекло и множество други дарения. Във всички големи градове манастирът поддържа метоси, а към тях килийни училища. Местното население идва тук за литургия, изповед и утеха, и ги получава на български. Любознателният турист няма как да не усети полъха от онова трудно, но извисяващо духа време, ако реши да се разходи по улиците на възрожденската “Бабинска махала” в град Рила. Името й е избрано в памет на монахините от местния метох на Рилския манастир, които са живели тук. Ще му направи впечатление, че кварталът е разположен на най-високия хълм, откъдето погледът се рее към по-близки и по-далечни върхове и магнетично се приковава върху Кръста, скалата на Свети Йоан. Няма да се насити да се спира пред всяка от къщите, за да се любува на топлината и уюта, които, слети, дървото и камъкът излъчват, а огромните чардаци и китните дворове допълват. И въображението му сигурно ще успее да долови шепота на монахините, които през специално направените врати в оградите, от къща в къща се събират при игуменката, за да обсъдят промените в програмата на училището, новопристигналото писмо от Русия, приготовленията за поклонението до Божи гроб. Не може въображението да не срещне и даскал Димитър Алексиев /1783- 1869г./ – учител, зограф, книжовник, общински деец, който в продължение на 36 години ръководи местното килийно училище, като в дейността си се обляга на близкото си приятелство с игумена на Рилския манастир, прочутият Неофит Рилски, перфектното владеене на руски и гръцки, но най-вече на неизтощимата енергия, която носи по рождение. На задружните усилия на високообразованите монахини и учителите, наследници на даскал Димитър, рилчани дължат завидното ниво на грамотност в селището и всичките следващи от това предимства – любознателност, предприемчивост, висок патриотичен дух. Тези добродетели ясно проличават при внимателното запознаване с колекцията на историческия музей в града, открита през 1969г. Тук в безценни експонати /предмети и снимки/ оживява историята на древната Спортела, наричана по Юстинианово време /VІв./ Ролигера, при Йоан Шишман – вероятно Дриска, а от ХVІв. със сегашното си име. Става ясно, че тукашните хора от векове и майсторски се занимават с рударство, каменоделство, дюлгерство, резбарство, кожарство, винопроизводство, бозаджийство... Сред първите в Българско са, които овладяват умелото отглеждане на висококачествен тютюн. Отрано пренебрегват изискването за семпло облекло, наложено от османците и носят елегантни градски дрехи. Заради постоянните си контакти с чужди търговци, пътешественици, духовници са сред пионерите при въвеждането на европейските новости в бита, в обществените дела, в образованието. Архитектон /майстор строител/ Алекси Рилец //1760-1850г./, например, е достоен събрат на уста Колю Фичето, а учителят Аверки Попстоянов /1801-1881г./ е възрожденски просветител от ранга на Ботю Петков или Петко Р. Славейков. Според Завета на Свети Йоан, с дружни усилия, през 80-те години на ХІХ рилчани градят новите храмове на вярата и знанието – църквата “Свети Никола” и новото училище. И днес живописната и дърворезбена украса на Божия храм излъчва всеотдайната любов на дърворезбаря Трено и зографа Никола, а пред владишкия трон, дело на майстор Алекси, човек, без да ще, прави поклон. Когато в края на ХІХв. авторитетният историк, проф. Константин Иречек, идва в района, той споделя впечатленията си така: “Градецът Рила е голямо селище с много приветлива външност... Жителите са хора хубави и приветливи; занимават се с развъждане на тютюн, винарство /в къщите се виждат огромни съдове/ и с търговия.” Няма съмнение, че ако бе останал по-дълго, професорът би заключил, че за местните хора прозвището Рилец е титла, която се дарява за заслуги пред града и родината. Затова с достойнство я носят просветителите Никифор, Теофан, Димитър, Аверки , Арсени , Агапи, Анастасия, Сосана, Теофана, Стоимен Разпопов, Иван Беламезов, Давидко Киряк... Споделят я революционерите Еленко Рилец, участник в легията на Г.Раковски; сподвижниците на Левски Иванчо п.Христов, Петър Рафаилов, Трено Тренов, Костадин Щиплията; куриерът на Г.Бенковски Начо Величков, бъдещ адютант на княз Александър І; опълченците Христо Стойчев и Щерю Михайлов; участниците в съединисткия комитет “Единство” Александър Миладинов и Иван Лазаров; активистите на ВМОРО Александър Воденичаров, Иванко Качако, Иван Лазаров, Никола Чергов, Иван Бачев, Владимир Ценин, Димитър Вуков, Костадин Симеонов, Димитър Тасев, Стефан Градевецо, Атанас Митов... Над всички, титулувани Рилец, обаче стои името на архитектон Алекси. Неслучайно нему е кръстен и най-високият връх в околността. Тази чест споделят само игумен Йосиф ІІ, вдъхновител на възстановителните работи в Рилския манастир от 1833-34г., неговият подигумен Теодосий и горещият радетел за българската кауза, британският журналист Джеймс Баучер /1850-1920г./, погребан край Рлиския манастир. Майстор Алекси е оставил следа в множество строежи из Българско, но блестящото, уникално творение на живота му е общият архитектурен план на Рилската света обител, която на два пъти /през 1816 и 1833г./ е поканен да обновява. Най-точна оценка за новаторското решение на майстора дава арх. Г. Стойков, цитиран от потомката на Алекси Рилец, д-р Клара Даскалова-Обретенова в книгата й “Полетът на майстор Алекси Рилец през вековете”: “ Майсторът се вслушва в шепота на величествената природа от гигантски масиви и чудновати като в приказка форми на скални върхове, галени от игриви облаци, любува се на малките и големи поляни, изпъстрени от цветя и облени от слънце, за да долови мощното дихание на същата тази природа, в нейното разнообразие и дълбока тишина, нарушавана от ритмичния напев на реките... Това богатство и впечатления... стимулира въображението му, когато създава архитектурата на дворните фасади на манастира. В тях отеква цялата природа...” Всеобщо, неподправено възхищение предизвиква реализацията на майсторовата идея. Специалистите архитекти, изкуствоведи, историци са единодушни, че, като комбинира вековните традиции на българските строители с новите архитектурни повеи от Запад, майстор Алекси композира виртуозна симфония от арки, колони, чардаци, кьошкове, която пленява едновременно с величественост и топлота, с тържественост и простота, сътворени от камък, тухла, хоросан, дърво и багри. И няма друга обител на Балканите, дори в Атон, която да съперничи на Рилската! Вдъхновени от замисъла на майстор Алекси, в дооформянето на манастирския комплекс се включват най-талантливите дюлгери, зографи, резбари от цяло Българско – майстор Павел, майстор Миленко, майстор Михаил, майстор Радуица, Атанас Теладур, Тома Вишанов, Димитър и Захари Зограф, Димитър и Симеон Молерови, Йоан и Никола Образописови... Така независимо къде се намира, по чардаците на главната сграда, в някой от параклисите, в стаите за гости, пред позлатения иконостас на главната църква, в гробищната църква, в постниците, или в метосите, туристът усеща, че е вплетен в една обща вълна на преклонение и любов, която почва в манастира, върви по пътеката към гроба и свършва в пещерата на Свети Йоан. Пак арх. Стойков дава най –точната оценка на уникалната манастирска магерница, проектирана и построена от майстор Алекси: “В направата на магерницата доминира почти изцяло арковата система... И отново се усеща влиянието на природата върху въображението на майстор Алекси. Зад шахматното подреждане на арките прозира огледалното изображение на многоредна смърчова шишарка…. Днес едва ли можем да си представим огромното въздействие, което изобщо архитектурата на Рилския манастир и на магерницата са оказвали върху съзнанието на българина от онова време.”Световната културна общественост също оценява по достойнство виртуозното съоръжение: на ЕКСПО 1970 в Токио моделът на магерницата е възпроизведен като архитектурен уникат. През 1980г. международната организация на журналистите ФИЖЕТ награждава обителта със своята Златна ябълка, която се пази в музея на манастира, а през 1983г. ЮНЕСКО го включва в Списъка на световното културно наследство. Рилчани не само се гордеят с майстор Алекси. Те и до днес изпитват дълбок респект пред безкомпромисния му характер, защото си спомнят случая, когато обвинен, че мърляво си е свършил работата при поръчка на икони от Русия, докрай не прощава на несправедливо набедилия го. Може би затова портретът му е поставен така, че да се вижда още от входа в сградата на Общината!? По неговия пример местните родолюбци с жар се впускат в защита на патриотични каузи. Упорстват в инициативата за възстановяване на теснолинейката до Рилския манастир. Не се уморяват да търсят пари за консервиране родовата къща на майстор Алекси. Вече почти десет години се борят да получат достатъчно средства за довършване на проучванията и реставрацията на гробищната църква “Свети Архангел Михаил”. По мнението на авторитения изследовател проф. К. Прашков този храм е построен по поръчка на Рилския манастир и най-старата му част датира от ХІІв., откогато са и първите стенописи. Разкритите образи на Свети Патапий, Свети Дамян Безсребреник и Свети Антоний недвусмислено подкрепят хипотезата на учения, понеже подвизите им са в пряка аналогия с тези на Свети Йоан Рилски. Така, като предхожда повечето запазени средновековни стенописи в страната, украсата на “Свети Архангел Михаил” прави съвсем възможна кандидатурата на храма за Списъка на ЮНЕСКО. Очарователното духовно поклонничество на рилчани не свършва с усилията за популяризиране на съхранените паметници. Подходящо предразположени, местните сладкодумци подробно ще обяснят кога точно е целебна водата от аязмото при оброчището “Света Неделя”, например, защо в Рила турчин не е влизал, защо изчезнала минералната вода в селището и къде се появила, какъв бил грехът на Мария, младата и хубава ктиторка на храма в метоха Орлино, кои били някога най-големите красавици в околността, как се везят сложните плетеници на дантелената украса по пешкирите, как се редят плодовете за прочутото местно плодово питие... А попадне ли туристът при последовател на хумористичното сдружение “Пакост”, продължителният му престой в град Рила и околността е гарантиран! Обществеността на Кочани не отстъпва на партньорите си от Рила в настойчивата упоритост да търси възможности, за да пропагандира културно-историческото наследство на региона. Отворени за посещение са разкритите средновековни некрополи “Гробче” и “Цигански рид”, датиращи от ХІ- ХІІІв., които дават ценна информация за живота на местните хора през периода на късното средновековие. Туристите се убеждават, че усиленото строителство на църкви, както и появата на часовниковите кули в Кочани и в Долни Подлог в епохата на Балканското Възраждане /ХVІІІ-ХІХв./ са сигурен белег за възмогването на тукашното население, а превръщането на града след 1926г. в железопътен възел отваря допълнителни сериозни възможности за работа и предприемачество. Най-красноречивата демонстрация на духовния подем на този район в края на ХІХв. е манастирът “Свети Пантелеймон” в село Пантелей, на 12 км. от Кочани. Истинска наслада дарява срещата с живописното майсторство на Димитър Папрадишки, автор на иконостаса в Главната църква “Свети Пантелеймон” /1888г./ и на Захари Самоковец, зографисал Малката църква “Света Богородица”/1872г./. Неповторимо преживяване е и патронният празник на обителта, 9 август: вярващи от близо и далеч идват да споделят празничната литургия, да отправят молитва за здраве и изцеление към Светия лечител и да се порадват на красотата на Божия храм. А сетне да се повеселят заедно. Днес важна цел пред кочанци е да създадат музейна сбирка, където да подредят многобройните паметници и документи, съхранявани на различни места. Продължават да търсят също средства за реставрация и консервация на великолепно зографисания храм “Свети Никола” в село Трканье и на часовниковите кули, а също и за откриване на галерия, представяща богатата колекция от икони на църквата “Свети Георги” в Кочани. Но преди всичко очакват запалени по миналото и неповторимата красота на природата гости. И в тази си жажда са единодушни с рилчани. Красимира Йончева
В. “Култура”, бр.38, 7 ноември, 2008г. Поредица ВОЙНИ И ВЛАСТ ИСТОРИЯ VS ПСЕВДОНАУКА Древнобългарски етюди ЦВЕТЕЛИН СТЕПАНОВ Сиела, 2008г. НАУКА СЕ ПРАВИ С ПОЧТЕНОСТ
Уводната статия в новия сборник с изследвания на доц. Цветелин Степанов “История vs псевдонаука” провокира с откровеност и категоричност: в полето на историческата наука, подобно на “неделните таксита”, препускат “неделни историци” – непрофесионалисти, решени да печелят от сензации и манипулации на гърба на любознателния доверчив читател, и за сметка на почтените проучватели. Тази констатация съвсем не е неочаквана, още по-малко е изненадваща за професионалната гилдия на историците. По различни причини /или съображения, преди всичко от личен характер!/ обаче, тя е спестявана на широкия читателски кръг. Степанов решава да я поднесе на публиката, като я подкрепя с трудно опровержими доказателства. Показва, че не е редно по модерному да мислим за отдавна отминали епохи – това със сигурност е фабрикуващ сензации, но не и исторически похват. Напомня, че не е учен този, който “забравя” да се позове на трудилите се по определена проблематика преди него, а също и онзи, който си приписва откривателството на чужди идеи, само защото авторите им вече са в друго измерение. Обяснява също, че за по-ранните исторически периоди приляга единствено мултидисциплинарният подход, а абсолютизирането данните на която и да е отделна дисциплина /физическата антропология, например!/ сигурно води до неверни заключения... Прочее, и Историята е НАУКА, където не подхожда да се действа непочтено. Статиите, които авторът е включил в настоящия сборник, демонстрират следването на почтения път в изследователското поприще. Те са част от вече 15-годишната му богата научна продукция в тематичния диапазон: ранна история, власт и авторитет у древните българи и отношенията им с Pax Nomadica, святост и поведенчески стереотипи в Средновековна България, Византия и степната империя. Освен че разкриват богата и постоянно обогатявана ерудиция, напълно несъобразена в градежа си с това, което най-лесно се “харчи в момента на пазара”, те провокират заинтригувания читател, специалист или любител, към размишления и, евентуално, нови дирения. А известно е, че това е единственият нормален начин за напредване в науката. И не е случайно, че Степанов е в творчески контакт със специалисти медиевисти от САЩ, Чехия, Унгария, Русия, Великобритания – именно в международния научен обмен проличава класата на един изследовател. Богатата библиография, приложена в сборника, също говори сама по себе си. Читателят, който реши да си купи книгата, няма да има удоволствието да научи, че българите са по-стари от Адам, както се оказва, че твърдят някои сръбски “учени” за собствените си предци. За сметка на това, ще получи възможност да надникне в противоречивия и многоаспектен процес на културни взаимодействия между българите и ранносредновековните цивилизации-партньори – ромейската и персийската. Ще се докосне до нееднозначните взаимоотношения между древните българи и съперниците им за върховенство в Pax Nomаdica – авари и хазари. Ще разбере, защо е толкова необходимо да се ползват коректно за съответното време понятия като етнос, държава и държавен модел. Ще се изненада /може би!/, че средновековният човек и българинът в частност, живеят в мисловен свят, където границата между реално и сакрално често изчезва. Ще изпита радостта на проучвателя, направил догадка, която позволява не само нему, а и на всички изкушени, да тълкуват в комплекс данни от археологията, историята, езикознанието и фолклористиката при анализа на Мадарския конник, например...Но, най важно! Ще се убеди недвусмислено, че НАУЧНОТО заключение се подчинява на ПОДХОДЯЩАТА методология, приоритет само на ПРОФЕСИОНАЛНО ШКОЛУВАНИТЕ. Красимира ЙОНЧЕВА
|