Откъс от “Резос, чедо на Аполон”

І. Аргантона

Прости скръбта ми, Владичице, Богиньо Змиевенчана! Подкрепи ме! Болката бушува в мен подобно вихър… Блъска в сърцето ми, душата ми стене и не сеща милост! Аз съм рана. Аз съм пустиня. Аз изтлявам.
Него го няма. Няма го вече. Резос, моят любим и побратим изчезна. Изгубих го завинаги. Нивга вече не ще пия вода от шепата му, не ще срещна лъча на взора му и няма да вкусвам солената сладост на гръдта му.  Замлъкна лирата. Празен е впрягът ни. И гъстото вино вкисва неначенато…
Аз, Аргантона, амазонката,  любимката на Артемида, умирам безсилна да се сражавам повече със Съдбата. Вкаменявам се. Застивам…
Родих се в двореца на Стрелометната Пентезилея, щерка Аресова. Подобно Зевсовата кърмачка, майка ми зовяха Амалтея заради обилното мляко, което изливаше единствената й гръд.  Тригодишна все още лакомо го сучех. И заяквах.
Баща си не помня, в нашата земя мъжете не бяха на почит. Бързо ги забравяхме. Е, не всички… Разказват, че Богоравният Херакъл е идвал в Царството много преди времето на господарката Пентезилея. Сражавал се с амазонките на прабаба й  Хиполита и ги победил. Откраднал златния й пояс, за да го отнесе на господаря си Евристей, царя на Микена. “Херакъл  изпълнявал поръка на страхливеца, комуто бил роб – разказваше ми майка ми, когато бях малко момиче. – Това негово унижение е било наградата на царица Хиполита…”
Славният Тезей придружавал Херакъл в похода му към нашите земи. За вярното приятелство получил в дар прекрасната Антиопа и я направил своя жена. Управлявали двамата в мир Атина, докато един ден в града им се изсипала войската на Хиполита.
За тази война майка ми не обичаше да си спомня. Прекалено срамна й се струваше, както на всички останали наши жени. Вместо да се зарадва на възможността за освобождение, Антиопа застанала на страната на мъжа си от вярност към любовта и семейството му. И загинала, разбира се. Защото не е отредено на амазонка да бъде съпруга…
Като малко момиче никак не ми беше трудно да порицавам в хор с другите Антиопа. Една жена-воин да забрави омаята на битките, опиянението от преследването, клопките на лова и примамливостта на пътя, за да бъде завинаги затворница в дома на мъжа си… Как е възможно такова падение!.. Наивница, тогава не познавах бездната на любовта.
На четиринайсет години отрязах едната си гръд. Майка ми дълго ме подготвяше за ритуала и аз го приемах съвсем в реда на нещата. Около мен - само едногръди. Даже бях нетърпелива да се случи, понеже исках да съм по-добра в стрелбата от всичките си връстнички. И стана. След две лета Великата царица Пентезилея ме отличи със сребърен пояс и ме награди да обучавам най-младите момичета на бойно майсторство. Тогава получих и посвещението в дъбравата на  Артемида.
Пролет настъпваше любимото ми време. По закона дванайсет най-храбри амазонки напускаха царството в търсене на подвизи. Щом навлизахме в чуждата земя, разпръсквахме се. Подвигът е винаги единоборство и трябва да се постига  в самота. Сетне  отново се срещахме на уреченото място.
Така го срещнах за първи път. В най-затънтената пустош на гората. Прошумоляха клони и чух трошене на съчки. Обърнах се рязко и го видях пред мен, съвсем близо. Но незнайно защо въобще не се уплаших.
И той беше изненадан, но не се смути. Ни най-малко. Гледаше ме мълчаливо… Дълго. После се усмихна и усетих да ме прониква непозната топлина.
Беше почти една глава над мен. В очите му искреше морската синева – дълбока и менлива. Косата му струеше като класове по жътва и тежко се стелеше върху опнатите рамене. Златна игла проблясваше над непокорен кичур на темето. Дрехите почти пращяха под напора на здравото тяло. Здраво и топло. Усещах го с моето.
Станахме побратими. Сетне ме направи своя жена. Аз, Аргантона амазонката, станах съпруга на цар Резос. И забравих да се върна на уреченото място при моите посестрими. Бях доброволна и доволна пленница.
Никога не видях двореца на своя съпруг. Когато дойде в горското ни обиталище, отдаде се на забрава. Изчезнаха грижите. Отпрати  далеч  всички тежки мисли. Живеехме истински – в самота и пълнота.
Рано сутрин срещахме изгрева от върха на планината. И всеки път виждах как огромно кълбо светлина обгръща Резос, докато пее химна  за своя праотец – Лъчистото Слънце. Така разбрах какво е бездиханност. Сам не искаш да дишаш – не ти трябва…  А когато слънчевият облак изчезваше и двамата поемахме дълбоко дъх. Преродени.
И дните, и нощите ни отлитаха бързо. Все по-бързо.
Гората всеки ден ни даряваше лов. Преследвахме дивеча до пълно изтощение и после се просвахме върху тревата, докато потта се изпари. Над нас Небето стелеше облачни лодки, а птичият хор ни унасяше в живителен сън. Събуждаше ни кошута, за да ни напои с мляко, в уханни хралупи ни чакаше тежка пита мед, която пчелите щедро отстъпваха.
На заник Резос намяташе зейрата и се възкачвахме върху Свещената скала. Там, след кратко вглъбение, той вземаше лирата. И засвирваше. Гората утихваше. Птиците млъкваха. Прииждаха безброй животни, присядаха околовръст вкаменени. Звуците майсторяха прекрасна спирала, която преливаше химна във Вечния ритъм.
Кънтяха Земята и Небето. И Космосът ликуваше!…
Защото моят съпруг бе братовчед на Орфей. И като него бе роден от Муза. Щял е да участва и в пътешествието на Язон с “Арго”, но бог Арес му заповядал да не тръгва. Казваше, че много от чуждоземците, които го срещали, обърквали се и смятали, че е Орфей. Горките чужденци, те не съумяват да проумеят това роднинство. Разбират го само Извисените. Но нямат право да говороят. А и на мен не ми е работа…
Резос бе за мен огледалото, в което виждах хубостта си. Никога не са ме възпитавали по женски. Не съм усещала тялото си красиво, нито лицето, нито косата. Той ми показа, че кожата ми чувства с нежност, че снагата ми е амфора, която пази бушуващо вино. А извивките й могат да раждат екстаз, събудени от ласката на мъжки пръсти. Устните ми той пиеше като да бяха сочен нар, очите ми разпалваше като жарки въглени и цялата ставах жарава, за да влее в мен целебен сок. Накара ме да хвърля дрехите – нямало по-прекрасни дипли от буйностелите ми къдри.
Разбирах вече защо прекрасната Антиопа е предпочела да загине при Тезей, а не да се върне в страната ни.
Разбирах също и защо мъжът ми е любимец на Нимфите. И него, заедно с Ахил, те бяха отглеждали като малък. Водата и сушата помнеха лудешките им празненства. Но пораснал, Пелеевият син жадувал  единствено славата на битките. А Резос постарому се отдаваше на буйното веселие. Заедно с Нереидите яздеше белоглавите делфини, а морската бездна го скриваше за дълго незнайно къде. Пазителките на речните извори го къпеха в бликаща свежест и смехът им ромолеше като бисерен дъжд, докато се надпреврваха да го обсипват с целувки. Горските нимфи вихреха танца си в кръг около него, а после му постилаха легло от мъх и дъхави листа. Резос приемаше всичко това като дар от Боговете и заспиваше с усмивка до мен.
 Опиянението, което го обземаше във веселието, се утрояваше, когато ловувахме. Явяваше се пред мен тогава друг някакав човек. Копие на свирепия бог Арес. С див поглед. Безпощаден. Лъкът му не пропускаше цел, стрелата винаги улучваше. Копието приковаваше дивеча на място. Бойният му вик ехтеше сред клони и върхари в хор с лая на гончетата и пръхтенето на коня, станал огнедишащ. Самата Артемида ни съпътстваше, за да се наслаждава на яростното пиршество на силата. И пращаше кръвожадни зверове да обършат с козината си окървавения нож на Победителя. Знак, че му се подчиняват.
 Един ден, тъкмо щяхме да преследваме стадо сърни, явиха се най-неочаквано при Резос негови приближени, сред най-родовитите в царството му. Извикаха го настрана и дълго му обясняваха нещо. Опитах да се приближа, но той ми направи знак да изчакам.
Тогава усетих, че нашето усамотение ще свърши… може би завинаги.
Нощта прекарах сама. Мъжете се съветваха чак до изгрев. Отвреме-навреме дочувах, че говореха за война и че трябва да се включат в нея. Отначало не обърнах внимание на това -  битки се случваха постоянно. Но в един момент сърцето ми замря: щяха да потеглят към Троя!
Войната за този град се водеше вече десет години. Съвсем наскоро и Великата наша царица Пентезилея бе загинала в нея. От ръката на могъщия Ахил. Той я ранил смъртоносно в двубой, но тя пронизала сърцето му със стрелата на Ерос. И го накарала горко да я оплаква.
Тя и войната, твърдяха, започнала заради любовна стрела. Пуснал я Парис, Приамовият син, на хубавата Елена, жената на спартанския цар Менелай. После с кораб я отвел в Троя. А съпругът й вдигнал всички ахейци да накажат троянците и да си я върне.
В моята страна не вярвахме, че е станало така. Съмнявам се, че имаше човек, който да го вярва. Троя беше несметно богата. В пристанищата й се изливаше злато. Царете на околните страни й бяха съюзници. Също и траките от другия бряг на Понта.  Ахейците завидяха на това могъщество. И намериха причина да го застрашат. Доблестна причина.
Народът на моя съпруг също бе съюзник на троянците. Свързваше ги и родство, Резос бе братовчед на Приамовите синове. Много негови воини бяха мерили вече храбростта си с ахейците. Но в последната година му се бе наложило да напусне битките за Троя, за да се сражава със скитите далеч на север. При мен си почиваше от кръвопролитието. И сега почивката трябваше да свърши.
През тази самотна нощ намразих благородниците от свитата на Резос. Бях ограбена. Побратимите на съпруга ми ме лишаваха от правото да съм му посестрима. Той сякаш бе забравил, че ме има.
И утрото посрещнаха без мен. Наблюдавах отдалеч как Слънцето изплува от ръцете им, високо хванатати в кръг. Как лъчите галят скалата под краката им, проблясват в златните игли в косите и по  росните капки, които искряха върху сандалите. Вятърът издуваше белите им дрехи като корабни платна, а ехото препращаше околовръст хвалебствения химн, който пееха. И Земята, и Небето ликуваха, и всичките Стихии!… 
Не трябваше да присъствам и на ритуала по залез. Покачих се на едно дърво в Свещената дъбрава и оттам наблюдавах. Възлияха вино, каквото за първи път виждах – гъсто и черно, уханно, достойно за трапезата на Бръшляновенчания Дионис. В моята страна съм слушала да разправят, че само в светилищата на Тракия отлежава такова божествено питие. 
С бронзов нож очертаха кръг в мократа пръст и го запалиха. После загасиха пламъците с вода от извора на Нимфите. И тогава върху тъмното петно положиха прекрасните съдове, от които възлияваха и каквито очите ми досега не бяха съзирали. Бяха наслада за погледа. От чисто злато. Огромни, но с изящни форми. Залязващото слънце играеше върху тях, както огън върху стените на смрачена зала. И стелеше приглушена топлина.
Резос взе най-причудливия – напомняше клонче с кацнали на него три птици. Отвори главите им и сипа в тялото на първата вино. Тутакси то се преля и в другите две. Протегна тържествено ръце напред и отпочна химн в прослава на Великата богиня Хранителка. Мъжете в кръг около него му пригласяха. Когато песента заглъхна, Резос отпи и поръси с ръка останалите. А когато настъпи тъма, заровиха съдовете плитко в пръстта. Така ги дариха на Преизобилната Богиня.
Очаквах и тази нощ да прекарам в самота. Но се случи нещо неподозирано. Бях вече легнала и се опитвах да заспя. Нямаше да е лесно. Резос и побратимите му пируваха край огромен огън. Бяха изпили вече десетки кани вино. Неразредено. Веселяха се шумно, гората ехтеше. Изведнъж гласът на Резос прогърмя: “Призовавам те, Божествена Ловджийке, ела в моето ложе! Ти си моя съпруга по право! Чакам те!”…
Проникна ме студ. Усетих как зъбите ми тракат. Ужас!... Какъв ли ще е гневът на Богинята. Резос я предизвикваше. А тя винаги отмъщаваше жестоко, всички го знаехме.
Надигнах се с усилие. Да видя какво ще последва. И страхът ми преля в изумление. Босоноги нимфи виеха телата си в прегръдките на мъжете, като бавно ги притегляха далеч от огъня. Само Резос оставаше самотен. Сякаш разгаряна, Луната светеше по-ярко и обвиваше моя любим в сребристо сияйно яйце. “Иди при него! – чух ясно гласа на Богинята. – Той те очаква.”
Подчиних се. Бавно вървях към яйцето. Там не виждах вече Резос. Вместо него сияеше Тя, Божествената Ловджийка. Огромна и величествена. Когато приближих съвсем, тя се издигна високо нагоре подобно могъщо светло ветрило, което праща нежна хлад. А долу ме чакаше нетърпеливата страст на моя съпруг. Необуздана, неизтощима, божествена.
Телата ни се гънеха с туптежа на Земята. В ушите ми удряха тимпани. Гърдите изригваха жажда. Утробата я гасеше. Сляха се Небе и Тартар. И родиха Космос - Редът на Бога и Богинята…
… На следващата сутрин Резос вече го нямаше. Препускаше към страната си. А на мен се яви богиня Артемида. Величествена и заплашителна: “Твоят път свършва, Аргантона! Вече не си амазонка, вече не си и съпруга. Скоро и Резос ще загине…”
Не чух нищо друго. Тутакси бях на колене: “С радост ще умра, Пресияйна, но помогни на него да се спаси. Аз заслужавам смъртта си, ала той нека живее!” Жестока усмивка срещнах в отговор. И многозначително мълчание – не беше моя работа да решавам ничия съдба.
Много дни и нощи след това прекарах в пълна самота. Изгревът не ме радваше, не посрещах и залеза с прежната нетърпеливост. Оглушах за птичия хор и храната не ми се услаждаше. Болка като остър камък стържеше в гърдите, а сърцето удряше в слепоочията. Скитах се без посока в горската пустош и призовавах всички богове: “Пазете го, спасете го, не позволявайте да загине под стените на Троя!”
Никакъв знак не идваше в отговор. Сияйният Олимп мълчеше. И сънищата ми оставаха празни. Безкрайно дълго.
Докато един ден дочух познат звук от счупени съчки зад гърба си. Обърнах се с неистова надежда! Беше… Амфидора – посестрима и любима ученичка. Бях я обучавала в последната година, преди да дойда тук. Изпитах и радост, и разочарование в едно. Не беше Резос. Но все пак близък човек бе се явил неочаквано. И може би носеше вести от Троя!
… Не се лъжех. Троя вече я нямаше. Бяха я превзели ахейците. Без доблест – с хитрост.
А моя любим погубили с подлост. Убили го, докато спи. За да не участва в решителната битка.
Разказа на Амфидора слушах почти в несвяст. Не го и проумявах. Имаше ли смисъл? Кой го е пронизал… как са отвлекли впряга… как са заграбили златните му доспехи… как, как, как… Чувствах само как душата ми стене и чувах гласа на богинята: “Пътят ти свършва!… Вече не си съпруга!… Резос ще загине! Ще загине!”
В следващата нощ за първи път, откакто бе заминал Резос, сънувах. Него. Видях го в златна колесница с крилати белоснежни коне. Онези, за които ахейците толкова много му завиждаха. Ноздрите им изригваха пламъци, а гривите стелеха сребриста пелена. Същински Аполон, съпругът ми блестеше в златни доспехи и лицето му грееше в божествена усмивка. “Остави скръбта, Аргантона – чух съвсем ясно, – боговете не умират, забрави ли? Та аз съм чедо на Аполон!”
Наслаждавах се безмълвно на това великолепие и се надявах да го задържа безкрайно. Бях във Вечността. С Резос. Без страх и съмнения, жива, безсмъртна до него. Сега не съществуваше присъдата на Артемида. Сега не бях амазонката от някога, нито съпругата, забравена заради дълга. Бях Богинята при своя Бог. Слети. Както в последната ни нощ.
“Ти ще се вкамениш и ще станеш планина, Аргантона – чувах отново думите на Резос. – Така винаги ще съм с теб. Завинаги ще сме едно. Сутрин ще те будя като Лъч, вечер ще те паля като Огън!”
…Събудих се в обятията на Амфидора. Цяла нощ бе бдяла над съня ми, разтревожена от моите бълнувания. Зарадва се, когато й проговорих. Бе загубила надежда, че ще дойда в съзнание. Усещала как изстивам и се превръщам в мрамор. А около мен трептяло сребристо сияние като голямо искрящо кълбо. И ето ме после отново жива!
…Убедих я още същия ден да се сбогуваме. Тя трябваше да се върне в страната ни, а аз да продължа по своя Път. Дълго отклонявах молбите й да тръгна с нея. Нямаше и как да й обясня защо упорствам. Накрая тя просто се подчини на своята по-знаеща и опитна посестрима. Уверена, че ще я настигна някъде по пътя след време.
Отново бях сама. Изпитвах облекчение и притеснение едновременно: никой вече не ме теглеше към живота от преди, но какво предстоеше да се случи сега?! Радостта, в която живеех по време на нощния сън, бе изчезнала. Напразно се опитвах да върна щастливото преживяване. Затварях очи, за да зърна отново Резос, но видението не се връщаше. Бавно ме овладяваше страх. От всичко.
Затова скитах. Денонощно вървях незнайно накъде. Не чувствах. Не изпитвах жажда. Не усещах глад. Нямаше мисли в главата ми. Само движението показваше, че съм жива. И риданията ми. Не можех да не оплаквам съпруга си – стенанието бе по-силно от спомена, когато ме убеждаваше, че е безсмъртен.
Една вечер открих пещера. Най-неочаквано изникна пред мен. Вън вече бе пълна тъмнина, а от процепа, който се оказа неин вход, струеше бяла светлина. Влязох. Попаднах в кръгла зала: таванът й - небесен купол, посипан с безчет звезди; червени рисувани колони пъстреха стените и преливаха в безкрайна бяла спирала, която разделяше Горе и Долу; в средата на залата – каменно ложе, върху него саркофаг.
Усетих, че не мога да вляза навътре. Бях закована на входа. За да присъствам на поразително зрелище.
Изведнъж саркофагът изчезна и на стената срещу мен се яви конник. Бял и искрящ. От сребро и  злато. В тържествен ход наляво. Не различавах лицето, но не се съмнявах, че е Резос. Знаех, че е той.  
         Срещу него застана огромна жена. Богиня. Опитвах се да различа коя е. Приличаше на Хера… Не, всъщност бе Деметра… Или Персефона… Афродита… Не, беше Артемида. Бяха всичките те в едно. И с тържествен жест поставиха царския венец върху главата на Резос. Той беше Царят, Първожрецът, Богът. Безсмъртното чедо на Майката богиня и Слънцето. Безсмъртното чедо на безсмъртните богове.
 Видението предизвикваше у мен огън и студ едновременно. Усетих как ударите на сърцето ми са в ритъм с пулса на картината отсреща и как тя заиграва пред очите ми подобно отражение върху обезпокоена вода. Докато се прелях и изчезнах вътре.
 …После пещерата пак беше празна, а аз лежах на пода. Саркофагът отново беше там и от вътрешността му пролазиха три змии. Нямах сили да им се съпротивлявам. По-точно – знаех, че не искам. Обгърнаха ме. Усетих бодванията на езиците им. И вледеняващия мраз, който пропиваше в кръвта ми… Вкаменявах се…
 “Не-е-е!”- сама не повярвах колко отчаян бе викът ми. Вцепенението бе изчезнало и в ужас побягнах от пещерата. Някаква част от мен ожесточено се съпротивляваше на другата, която жадуваше да застане пред Вратата на смъртта…

…Подкрепи ме, Владичице, Богиньо Змиевенчана!Болката бушува в мен, подобно вихър… Блъска в сърцето ми, душата ми стене и не сеща милост! Аз съм рана. Аз съм пустиня. Изтлявам.
Аз, Аргантона, амазонката,  любимката на Артемида, умирам . Застивам. Вкаменявам се… Превръщам се в планина...